Забраждането „СОКАЙ” е свързано със сукманената женска носия и е разпространено сред балканското население по северните склонове на Средна Стара планина. Познати са три вида сокай: габровски, килифарски и ловешки. Наименованията са на основните селища, около които е бил носен.
Сокаят, употребяван в еленските колиби е от килифарски тип. Това забраждане е красяло главите на омъжените жени и се поставяло на главата на булката в понеделника след сватбата. В по-стари времена това ставало в срядата , а някога било в първата събота след сватбата, когато било първото излизане от мъжовата къща и ритуалното разбулване. Рано сутринта, след връщането от чешмата, в момковата къща снемали булото и слагали на главата на невестата сокая, подарен й от свекъра. Тази смяна била съпроводена от специален ритуал, споменът за който вече не е запазен, но до късно останал да битува изразът „ще гласят сокая на булката” като знак за нещо специално. В поставянето му на главата на булката не можела да участва жена, чиито родители са починали. Бялата кърпа /месалът/ булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея като мома сокайна шевица. Останалите части били от сокая на свекървата. Ако имали повече синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата поръчвали при куюмджията да изработи нови части за сокай, като при събирането на монетите помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата. Ако жената имала само момичета или била бездетна, можела да си носи сокая до дълбока старост. Но според П. Цончев „по-старите жени, народили по няколко деца, са преставали да носят сокая, както и да се кичат с цветя.” Покривали главата си с кърпа, която забождали с игла, наричана „бод”.
Сокаят има 5 части:
– Кръжило(то) – е метално, състоящо се от шарнирно свързани три части, извити дъговидно, украсени с цветни камъчета. Изработвало се от куюмджиите. В богатите чорбаджийски къщи било позлатено, посребрено, а у по-бедните – медно. При траур металическото кръжило се покривало с везана върху черно платно сокайна шевица с определени мотиви.
– Бука(та) – е дървена елипсовидна дъска с отвор, направена от бук, откъдето идва и името й.
– Пелешки(те) – са низи от тънки сребърни парички – 5-6 върви по 30 см. дълги. Освен пелешки се прикачвали и висулки, изработени от златарите. Закрепвали се отстрани на скулите и се наричали „смочета”.
– Подбрадник(ът) – е плътен наниз от сребърни монети в два реда, прикачени за кръжилото и минаващи под брадата.
– Месал(ът) – е памучна или конопена кърпа, дълга до 3,50 м и широка 0,45 м, с кенари. Към краищата завършвала със специална шевица /сокайна шевица/ и ресни.
ЛЕГЕНДИ:
Едната разказва за произхода на сокая: „… с падането на Второто българско царство – Търновското, забягват прокудените царски семейства и се заселват в затънтените и недостижими за турците селища, където, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия царски фамилии и приближени са донесли и тоя царски накит, от които заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот”. Тази легенда, свързваща произхода на сокая с царските диадеми, според краеведите обяснява желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ век.
С. Бобчев дава информация как се е случило премахването – „Хаджи Иван Кисьов, живял в първата половина на XIX век в Елена, селски реформатор и законодател, не се е стеснил да издаде самолична наредба, чрез която забранил носенето на сокаите и забрадките във вид на корони, окичени с нанизи, жълтици и сребърни монети. В тези нанизи той виждал не само безполезното пилеене на пари, но още, че те предизвиквали завист и лошо подражание, а и ставали причина да се уголеми даждието на къщата, към която принадлежи сокайносителката. Като забелязал, че неговата наредба не се изпълнява от всички, той наредил вън от черковните врата да стои един общински служител с брадва в ръка, за да прибира, ако потрябва и силом от главите на жените сокаите, да ги съсича и връчва на съпрузите им.“
