ПЕЙО ЯВОРОВ И МИНА ТОДОРОВА – ЛЮБОВ, РОДЕНА НА БЛАГОВЕЩЕНИЕ
На 25 март – Благовещение, се навършват 120 години от срещата между Пейо Яворов и Мина Тодорова, която се превръща в една от най-красивите и трагични любовни истории в българската литература.
През 1906 г. в дома на Петко Ю. Тодоров в София 28-годишният поет среща 16-годишната Мина – крехка, образована и обаятелна девойка от уважаван еленски род. Срещата е съдбовна. Още същия ден Яворов ѝ посвещава стихотворението „Благовещение“ и записва в дневника си, че я е нарекъл „блага вест“ в живота си, като бяла лилия, която озарява душата му.
Любовта му е мигновена и дълбока, но не и споделена веднага. Постепенно чувствата на Мина се пробуждат – особено след появата на едно от най-нежните му стихотворения – „Две хубави очи“. Връзката им обаче остава почти изцяло в писма – изящна, поетична кореспонденция, в която думите заместват срещите.
Тяхната любов е обречена – от разстоянията, от времето и от болестта. През 1909 г. се виждат за последно. Малко по-късно Мина заминава за Париж, където тежко болна от туберкулоза угасва едва на 20 години. Умира в санаториума в Берк, далеч от Яворов, който така и не успява да я види отново.
Тя остава завинаги негов копнеж, вдъхновение и болка. Скръбта му е дълбока и безутешна. Той се оттегля в себе си и създава едни от най-силните си творби, сред които и драмата „В полите на Витоша“. Но образът на Мина остава най-чистото въплъщение на любовта в поезията му – невинна, тиха и почти неземна.
„Когато я гледах – аз гледах само нейните очи…“ – пише Яворов. Очите, които се превръщат в символ на онази любов, която „не иска и не обещава“, но остава завинаги.
Историята, родена на Благовещение, е като блага вест, но завършва като тиха, вечна тъга.
